„Сократ и Исус са моите учители.“
* * *
„Идеята, която лежи в основата не ме напуска;
тя напира, разраства се, аз я чувам и я виждам в цялото й развитие,
непрекъснато; тя е в мисълта ми…“ (36)
* * *
„Може ли да ми изпратите
издание на събраните съчинения на Гьоте и Шилер… Те са моите любими поети, като
Осиан и Омир, които за съжаление мога да чета единствено в превод, но те са
еднакви, Гьоте и Шилер“ (писмо до Брайткопф, 08.09.1809). (78)
* * *
„Не съществува трактат,
който би била за мене прекалено научен, …тъй като от детството се стремя да
схвана мисълта на най-добрите и на най-мъдрите през всички епохи“ (писмо до
Брайткопф, 22.11.1809). (78, 74)
Ромен Ролан, Девета симфония, Изд. „Наука и
изкуство“, С., 1957
* * *
„Започвам едновременно
няколко работи и съм сигурен, че никога няма да ги смеся… Дълго нося със себе
си моите мисли, преди да ги напиша. И паметта ми е толкова вярна, че съм
сигурен: никога няма да забравя, дори и след години, една тема, която съм
замислил…“ (16)
* * *
„Неизменните си приятели,
зелените храсти, извисените нагоре дървета, свежите убежища, където шумят
потоците… Лозята, които от хълмовете простират гроздовете си към Слънцето… Да,
приятелю! Тук няма нито завист, нито вероломство…
Тук, обкръжен от всичко
това, аз често седя с часове и чувствата ми се къпят в гледката на това
непрекъснато пресъздаване на природата. Тук величественото Слънце не се закрива
от някакъв създаден от хората мръсен покрив. Тук покрив ми е синьото небе.
Когато вечер учуден съзерцавам армията от светещи тела, наречени слънца или
земи, които вечно се въртят в орбитите си, духът ми отлита зад тези отдалечени
на хиляди мили звезди, до първичния извор, от който блика всичко сътворено и от
който вечно ще бликат нови творения…
Когато понякога се
опитвам да дам музикална форма на възбудените си чувства, ах!, тогава съм
ужасно разочарован: ядосано захвърлям на земята надраскания лист, дълбоко
убеден, че нито един син на земята не може да предаде със звуци, бои или длето
небесните картини, изплували пред възбуденото му въображение в един час на
щастие…“
(Той стана внезапно от
скамейката и вдигна очи към Слънцето:)
„Да, сигурно отгоре идва
онова, което трябва да докосне сърцето; иначе това ще са само ноти – тела без
душа... А какво е едно тяло без душа? Смет или пръст... Духът трябва да се
издигне от земята, от която за известно време божествената искра е била
прогонена, и като нивата, на която селянинът поверява скъпоценното семе, трябва
да разцъфти и да донесе много плодове, и така умножен, да се издигне към
извора, от който е дошъл. Защото само чрез упорит труд с поверените му сили
едно създание може да отдаде почит на създателя и хранителя на безкрайната
Природа…“ (57, 58)
„Питате ме откъде черпя
идеите си? Не мога да отговоря със сигурност; те идват, без да съм ги викал,
непосредствено или не, бих могъл да ги уловя с ръце в свободната природа, в
гората, на разходка, в тишината на нощта, сутрин рано, под възбудата на Stimmungen (музикалните настроения), които у поета се
изразяват чрез думи, а у мен се превръщат в звуци, звънят, бучат, ехтят, докато
застанат пред мен като ноти.“
„Дълго, дълго нося своите
мисли със себе си, преди да ги напиша, променям, отхвърлям, опитвам, докато
бъда задоволен; тогава започва в главата ми истинската работа в ширина и
сбитост, във височина и дълбочина; и тъй като съзнавам какво искам, никога не
изоставям идеята, която зрее на дъното, тя се издига, расте и се развива, аз
чувам и виждам картината в цялата й широта и като отливка творбата се издига в
ума ми; остава ми само да я напиша, което върви бързо... И много пъти работя
толкова работи едновременно, но съм сигурен, че няма да ги смеся.“
„Седя в течение на
часове… Чувствата ми се къпят в гледката на безкрайното творчество на
Природата… Чрез упорита работа със силите, които са му поверени, творението
отдава почит на Твореца…“ (66–67)
септември 1824, пред
Андреас Шумпф
* * *
„Не, аз нищо не правя
едно след друго, без прекъсване, аз винаги работя много неща едновременно,
вземам ту едно, ту друго.“ (131)
* * *
„Само божественото
изкуство! Единствено в него се намират лостовете, които ми дават сила да
пожертвам на небесните музи най-добрата част на живота си…“ (182)
* * *
„В бъдеще ще пиша, по
образеца на моя голям учител Хендел, всяка година само една оратория и един
концерт за струнен или духов инструмент, но след като най-напред завърша
Десетата симфония и Реквиема.“ (227)
Ромен Ролан, Последните квартети на Бетховен,
Изд. „Наука и изкуство“, С., 1964
* * *
„Нашата епоха има нужда
от силни духове, които да шибат тези нещастни, свадливи, лукави, безчестни
човешки души“ (1825). (19)
„Нашата епоха се нуждае от силни умове, които да бичуват тези нещастни, свадливи, низки, мизерни човешки душички” (превод Д. П.).
* * *
„Княже, вие сте това,
което сте по една случайност – рождението си; аз съм това, което съм,
благодарение на себе си. Има и ще има още хиляди князе. Има само един
Бетховен.“ (24)
Към княз Лихновски
* * *
„Правилата не позволяват
такава поредица от акорди. – Аз пък я позволявам!“ (24)
* * *
„Ах! Глупости! Никога не
съм мислил да пиша, за да печеля известност и слава. Трябва да излея това,
което имам в сърцето си; ето защо пиша!“ (26)
* * *
„Артистите горят. Те не
плачат.“ (30)
* * *
„Никакво вълнение! Човек
трябва да бъде твърд и сърцат във всичко.“ (30)
* * *
„Не съм доволен от
досегашните си работи. От днес нататък ще открия нов път“ (1802, Черни добавя:
„Наскоро след това излязоха трите му Сонати оп. 31, в което може да се долови
частичното осъществяване на това, което беше решил.“ (81)
Ромен Ролан, От Ероика до Апасионата, Изд.
„Наука и изкуство“, С., 1958
* * *
„Исках да пиша още [опери], но не намерих подходящ
текст. Нужен ми е текст, който да ме вдъхнови; нещо, което да възвисява, да
издига морално. Никога не съм могъл да пресъздавам в музика текстове, като
онези, които можеше да композира Моцарт. Никога не съм могъл да получа Stimmung за жалки
текстове. Получавал съм много либрети, но никой не ме е задоволил.
Имам желание да пиша още
много. Бих искал сега да композирам десетата симфония, един Реквием и музиката
на Фауст. Да, и една школа за пиано. Аз я замислям съвсем другояче, не както
досега. Но не мога вече… Докато съм болен, няма да работя нищо, трябва да си
наложа това, въпреки настояванията на Диабели и Хаслингер. Случвало ми се е
вече да не мога да композирам нищо за доста дълго време; а после пак бликва…“ (февруари
1827). (47)
* * *
„Хендел е най-великият, най-сериозният
композитор; от него аз още мога да се уча. Той е най-класическият и
най-дълбокият от всички поети в музиката“ (февруари 1827). (47–48)
„Хендел е най-големият
композитор който е живял някога.“ (107)
* * *
„Музиката е посредникът
между духовния живот и живота на чувствата…“ (95)
* * *
„Даже и в
инструменталната си музика аз винаги имам пред очи цялото.“ (103)
* * *
„Свободата да вървиш
напред е целта в света на изкуството, както и при всяко друго творчество. […] И колкото повече напредваш в изкуството, толкова
по-малко те задоволяват предишните ти творби. […] Още не са поставени границите, които да заявят на
таланта и на труда: Дотук и не по-нататък…!“ (108)
* * *
„Изкуството и науката са
връзките между най-добрите и най-благородните хора.“ (110)
* * *
„Мила, добра Емили… не
отнемай лавровите венци на Хендел, на Хайдн, на Моцарт! Те принадлежат на тях,
а не още на мен… Истинският артист няма
гордост; той съвсем ясно вижда, че изкуството няма граници. Той притежава
смътното чувство за разстоянието, което го отделя от целта; и докато другите
може би се възхищават от него, той скърби, че още не е стигнал там, където
вижда, като далечно Слънце, блясъка на по-добрия гений…“ (до осемгодишно
момиче, 1822 г. (111)
* * *
„Обичай онзи, който те мрази, и търси в
творчеството върховното благо на самоосъществяването!“ (126)
* * *
„Ти не можеш вече да
бъдеш човек, да бъдеш човек за себе си, тогава бъди човек само за другите!“
(128)
* * *
„Музиката – това
спасително изкуство за щастието на народите.“ (128)
* * *
„Никога, от детинството
ми насам, не е намаляло усърдието ми да служа на нещастното страдащо
човечество“ (1811). (128)
* * *
„Нека всичко, което се
нарича живот, бъде пожертвано пред Всевишния и да бъде светилище на изкуството“
(1815). (128)
* * *
„Още от детинство
най-голямото ми щастие и удоволствие беше да мога да работя за другите“ (1824).
(128)
* * *
Към Бог
„Божество, отгоре ти
виждаш до дъното на душата ми…“ (1802).
„Господи! Господи! Моя
опора, моя скала, мое всичко!... Само ти, Всемогъщи, виждаш сърцето ми…“ (1818).
„Бъди моя скала! О,
Господи, бъди ми светлина, бъди вечно мое упование!“ (1818).
„В тебе вярвам, Господи,
който си ме взел под своя защита, когато детинството ми ме е излагало на хиляди
нещастия. Ах! Но аз претърпях твърде много!“
„Търпи, приемай,
приемай!“ (1816)
„Искам да се подчиня
търпеливо на всички превратности и да вложа цялото си доверие единствено в
твоята неизменна доброта, о, Господи! душата ми трябва да ликува, че ще бъде
твоя, неизменно твоя.“ (1818 г., в една Тетрадка за подготвителни скици към
Соната оп. 106).
„Ах! Ти отново ми даде
сили, за да намеря себе си тази вечер… Ти ми даде сили!...“ (Написано на
първите скици на Heiliger Dankgesang eines Genesenen
an die Gottheit (Свещена песен на благодарност
към Божественото), трета част на Струнен квартет No. 15, op. 132)
„Бог
над всичко!“
„За
слава на Всемогъщия, на Вечния, на Безкрайния.“
„Бог
е по-близо до мен, в изкуството ми, отколкото до другите хора… Музиката е
по-висше откровение от всяка философия… Който веднъж е разбрал музиката ми, ще
се освободи от нещастията, в които се влачат другите…“
„Няма
нищо по-възвишено от това да се доближиш до Божественото повече от другите и
оттам да разпространяваш лъчите на Божеството между човешкия род…“ (23 август
1823, по време на писането на Девета симфония).
(131,
134)
* * *
„Аз не пиша за тълпата“
(1806). (135)
* * *
„Ние, смъртните същества
с безсмъртния Дух, сме родени само за страдание и за радост, и почти може да се
каже, че избраниците получават радостта чрез страданието.“ (136)
* * *
„Да направиш щастливи
много други хора, няма нищо по-добро и по-красиво.“ (Към единадесетгодишния
Ференц Лист, който посетил Бетховен през 1823 г.) (136)
Ромен Ролан, Finita
Comoedia, Изд. „Наука и
изкуство“, С., 1962
Подбрал: д-р Деян Пенчев
