Според Бенш възможно е идеята за Божието Царство, осъществено на земята чрез братството между човеците, която лежи в основата на финала на Симфонията, да е била взаимствана от произведението на Кант върху Религията в границите на разума (Die Religion innerhalb der Grenzen der blossen Vernunft, 1793), чиято трета част (Stuck) е озаглавена: За победата на принципа на доброто над този на злото и основаване на Божието Царство на земята (Von der Sieg des guten Prinzips uber das bose und die Grundung eines Reichs Gottes auf Erden). Но възможно е също тази идея да е била намерена от Бетховен у един изследовател на Кант, Игнац аурелиус Феслер, чийто труд в три тома Възгледи върху религията и върху църквата (Ansichten von Religion und Kirchentum, 1805) се е намирал в библиотеката на Бетховен и е бил конфискуван след неговата смърт от полицията. Феслер, „свободен християнин“, приписва на Христа мисията да основе тук на земята една държава, изградена върху религията и морала, под символа Божие царство. Тук именно Бетховен е могъл да намери своята идея за „Божие царство“ (Gottesreich), което трябва да се осъществи един ден под формата на държава на народите по цялата земя (weltburgerlichen Volksstaat).
Бетховен се интересувал от трудове върху световната история (Studium der Universalgeschichte), както свидетелства неговият приятел Зайфрид в своите Проучвания на Бетховен върху генералбаса (Beethovens Studiuen im Generalbasse, 1832). Виждаме, че е отбелязал в ръкописите си голямата Световна история на човечеството (2) от Йоханес Мюлер и История на религията на Христа от Щолберг, 1825. Занимавали са го отговорите, дадени върху великата проблема за крайната цел на човешката история. Той споделя, заедно с Шилер, вярата и надеждата на Фихте (3) за последователното развитие на държавата, което води към премахване на всякаква държава, станала излишна, към господството на разума, неизбежен край на човечеството в неговото напредване през вековете (4).
Ако разумът трябва да господства един ден, той трябва още отсега да ръководи, да просвещава човешкият род. Бетховен го е вярвал, както мнозина са го вярвали през неговото време. Той споделя педагогическото увлечение на най-великите си съвременници. Това увлечение вдъхновило съчиненията с възпитателна цел на Лесинг – Възпитание на човешкия род (Erziehung des Menschengeschlechts), на Шилер – Писма върху естетическото възпитание на човека (Briefe uber die aesthetische Erziehung des Menschen) и на Фихте – Речи, отправени към немския народ (Reden an die deutsche Nation).
Бетховен имал и друго специално основание да насочва интересите си към тези въпроси: неговата приятелка Тереза Брунсвик се посветила от 1808 на възпитанието на народните маси. В неговите записани Разговори често се явяват имената на Залцман и на Песталоци, когото Тереза смятала за пророк.
Тереза била ревностна читателка на Платон; тя се възхищавала от неговата Република [Държавата – бел. ДП] и приписвала оттам множество цитати. Бетховен също познавал добре това съчинение. – Платон различава три вида държави (или класи): философите, които трябва да управляват и поучават, военните и народа. Бетховен възприема идеята за изравняването на класите. При все това той не е демократ, той иска властта да бъде дадена на избранниците; и Бенш смята, че Бетховен е представил в първата част на финала, където гласовете на басите водят хора – философите; във втората част, където тенорът увлича младежите в борбата – бойците, а в хора – народа (Това ми се вижда много изтънчено!). Цялото би представлявало възпитанието на народа от двете висши класи, които го научават да мисли и да действа, за да бъде способен да се самоуправлява.
Давам това обяснение на Бенш само като любопитно съждение, защото го смятам за неправдоподобно.
Но О. Бенш със своето въображение на вещ познавач на философията не се спира дотук. И връзките, които тоя смята, че е съзрял между скрития символизъм във финала на Симфонията и този на Шелинг, ни въвеждат в областта на теософската фантазия. Той изхожда от един малък факт, доста странен, една дума, която Бетховен употребява на четири пъти в своите писма до Шиндлер през лятото на 1823, тогава, когато работи върху своя финалов хор. Той нарича своя famulus (домашен прислужник) Samotrazischer (от Самотраки) (5). Шиндлер обяснява това неясно като „загатване за самотракските Мистерии, които са основани отчасти върху музиката“. – Обаче не се вижда музиката да е играла там някаква роля. А какво е могъл Бетховен да познава по този въпрос? Шилер споменава само бегло тези Мистерии в своето есе върху Мисията на Мойсей (Die Sendung Moses), което Бетховен познавал. Шилер вижда в тях, както и в мистериите на Елевзис (и едните, и другите вдъхновени от египетските мистерии) – извора на свободното зидарство.
Единственият виден немски писател, който е направил известни Самотракските мистерии е Шелинг в знаменитите си есе За самотракийските мистерии (Uber die Gottheiten von Samothrace, 1815). Бетховен е чул да се говори за Трокслер, с когото е бил в преписка още от 1817 и когото споменава в Разговорните тетрадки от 1819–1820. Трокслер е бил ученик на Шелинг в Йена през 1800. Друг един от приятелите на Бетховен, Кане, е смятал Шелинг за най-големият философ, наред с Платон; и той го казва на Бетховен в 1820, като му препоръчва да чете неговите трудове. Бетховен вероятно ги е чел, привлечен особено от теософията на Шелинг: защото той самият е бил (поне за известно време) склонен към теософски умозрения; и неговите бележки, изпълнени с цитати от индийски книги, потвърждават това. Ако е прочел това есе върху Самотракските божества, сигурно неговото въображение е било особено поразено.
Според Шелинг предполагаемото тайно учение на кабирите от Самотраки е най-старата мъдрост, das eigenlichte Ursystem (истинската първична система) на човечеството. Тя се изразява чрез четири божества, поставени едно над друго, или едно след друго, които символизират непрестанния развой на живота, от неговата тъмна дълбочина до светлината на откровението му:
Най-дълбоко – дивата Церес, гладната нощ, бедна, унизена, Hunger nach Wesen (глад за основната същност).
Следва Прозерпина, индийската Майя, илюзията на сетивата, която в своето алчно желание да се насити взема образа на смъртна.
Следва Дионисос – Хадес или Озирис – владетел на духовете, утешителят.
Последен е Хермес, или Кадмилос, този, който върви пред Бога, Херувимът от Одата на Радостта, който се взира в Бога и го открива за земните твари, Вестителят, който трябва да дойде, който ще дойде.
О. Бенш мисли, че четирите символа отговарят на следващите се части на Симфонията. Но, за да приемем това, трябва да го желаем… И за нас това е само игра на мисълта. Но на тази игра не липсва някакви си дива поезия. И кой може да не види – когато се замисли дълбоко, – че това са вечните символи по пътя на духа, който през три последователни етапа: отчаяние, илюзия, религиозна надежда, се издига до хармонията на душата, примирена със съдбата и нейните закони (6). И затова не е чудно, че Бетховен е могъл, без да познава Шелинг, да следва същия път. И тези Мистерии, които той е изваял в своята музика, са наистина не по-малко ценни от онези на Самотраки. За да се разбере това, всеки от нас трябва да се вслуша само в собственото си сърце.
Бележки
1. Aufbau und Sinn des Chorfinales in Beethovens Neunter Symphonie, 1930.
2. Vier und zwanzig Bucher allgemeiner Geschichten, besonders der (europaischen) Menschenheit, 1820. [Двадесет и четири книги върху всеобщата история, главно на човечеството (на Европа)].
3. В своите Einige Vorlesungen uber die Bestimmung das Gelehrten (Няколко беседи върху призванието на учения, 1794).
4. „Държавата върви към собственото си унищожение: целта на всяко управление е да направи всяко управление излишно… Сигурно е, че в течение на вековете това ще стане: на мястото на силата или на хитростта здравият разум ще бъде признат навсякъде като най-върховен съдия.“
5. Думата е украсена с няколко ругатни: „Lumpenkeri von Samotrazien!“ („Нехранимайко от Самотраки!) – писма от юни, юли, август 1823.
6. Пътят на отчаянието до радостта минава през два незадоволителни опита: прибягване към природата и приютяване в бляна. Отчаянието е най-сетне победено от радостта, която се ражда в човешката общност. – Нека сравним края на Девета симфония с развръзката на втора част на Фауст! Двете разрешения, дадени – едното от Гьоте, а другото от Бетховен, са сродни поради възвръщането на мощния индивидуализъм към човешкия колективизъм. Но Фауст, като стария Гьоте, остава сам в своята дейност в полза на човеците; той не участва в радостите и страданията на тези маси, за които работи. Той скритом се отвращава от допира с тях. – Бетховен, обратно, се слива с тях. Той прегръща целия свят.
Ромен Ролан, Девета симфония, Изд. „Наука и изкуство“, С., 1957, с. 167–171
