„Тази сутрин слушах увертюрата на Фиделио
от Бетовен. По-възвишено нещо от това не е създавано! Написано е в леко
грациозен стил, но със страст. У
Бетховен навсякъде е страст и любов. Той е поет на любовта, щастието и
любовната мъка!”
Фьодор Достоевски
* * *
„Девета симфония е една планетна
система, която се оформя в Хаоса.“ (34)
„Никой от музикантите преди Вагнер
не се е занимавал с такова усърдие, както Бетховен, с четене, изучаване и
задълбочаване в областта на изкуството и вън от него. Само невежеството е
накарало биографите на Бетховен да го представят необразован.“ (78)
„В Девета симфония, огледало на
Бетховеновата мисъл, най-съкровената, най-дълбоката, се съединяват един
пламенен мистицизъм, една страстна интуиция за Божественото в природата и в
съзнанието, един германо-митологически теософизъм, подхранен от Шилер, от философски книги, а може би
от Шелинг и от неговите връзки с
ориенталистите, всичко това преработено от една воля за дейност, героична и
революционна, в духа на епохата на неговата младост.
Защото по времето, когато изпълняват неговата Симфония, той е вече човек от
друга епоха: Виена през 1825 г. е твърде различна от Бон през 1792 г. А именно
на този Бон остава вярна Бетховеновата мисъл: в епохата на романтиците, певци
на Мировата скръб и на скептиците епикурейци, на Байрон и на Росини (да спомена
само двамина от най-големите), той е запазил мечтата на своите млади години,
мечтата на шилеровци и кантовци. Той е чужденец между новите поколения, човек
на друг век, човек на всички векове. И затова той остава неразбран дори от
своите приятели. И на най-добрите между тях той е вдъхвал някакво почти религиозно
чувство на уважение – като към вдъхновен жрец от друг век.
Странно, той е близо до нашата епоха, без да е по-добре може би разбран.
Инстинктът на масите смътно долавя у него, в неговата Девета симфония, не вече
миналото, но бъдещето, на което той се явява едва ли не като мистичен пророк.
Защото Девета симфония всъщност е завършекът на една велика епоха на
човечеството, крайният израз на въжделенията на нейния разум и нейното сърце.
Тази епоха е минала, но в сегашния суров век тя е оставила на онези, които са я
надживели, като напуснато светилище сред пустиня, незаличимото засвидетелстване
за великата Мечта, вечно тлееща в сърцата на хората: Царството Божие на земята,
основано на разума, създадено сред радостта, чрез побратимяването на всички
хора.“ (121)
„Музиката и мисълта взаимно се обогатяват, без нито една от тези двете да
се жертва. Едно от големите постижения на тази симфония е, че в нея те са могли
да осъществят своето съгласуване.“ (122)
„Opferlied, op. 121b, композирана върху една поема от Матисон. Но
въпреки своята чиста и спокойна красота, интересът, който това произведение
представлява, и неговата стойност са по-скоро от морално, отколкото от
музикално естество.
Скицирано вече в 1794, на два пъти започнато отново в 1801 и 1807,
най-сетне писано пак отново в две версии в 1822 – 1823, това произведение
изразява дълбоката, вкоренена вяра на Бетховен в Божественото, в светата
Свобода, в неразривната връзка между доброто и хубавото. В своя зов към
Всевишния той го моли да бъде винаги оръжие и щит на Свободата и да дари на
малки и големи „хубост, свързана с доброто“. Това е била неговата „молитва за
всички времена“ – неговото духовно завещание. И всеки истински бетховенианец би
могъл да го вземе за своя всекидневна молитва.
Забележително е, че Бетховен е дал нейния окончателен израз в същото време,
когато той установява за вечни времена формата на Одата на радостта, рожба, както Opferlied на същия революционен дух на неговата младост и на същата свещена вяра в
човечеството, свободно, щастливо, пречистено. Той е искал, преди да умре, да
засвидетелства своя несломим оптимизъм.“ (127)
„Прекрасният литературен портрет, публикуван от Йохан Шпорхил през ноември
1823 в два големи виенски вестника. Всички са удивени от „неговото мощно
телосложение, неговата физическа и душевна здравина“, неговата неудържима
жизненост, „която се разлива в потоци от хапливи шеги, духовити изрази,
изненадващи съждения и парадокси“, „изблици на фантазията“, от „неговите живи
движения“, неговата разпаленост, „за която няма нищо по-омразно от бавността“,
неговият пантагрюелевски апетит и неговата страст за неуморно вървене. Неговата
душевна и телесна енергия подкрепя и същевременно смазва стенещия Грилпарцер:
– Ах, стене поетът, да имах само една хилядна от вашата енергия и
крепкост!“
И когато отваря обятия, за да прегърне крехкия и болнав К. М. ф. Вебер, би
имало опасност да го смаже, ако не се старае по най-смешен начин да пипа
предпазливо този „трошлив предмет“, „докато го ухажва и му прислужва на
трапезата с толкова внимание, като че ли е някаква дама“.
„Няма, казва Бенедикт, същества по-различни, отколкото този Вебер, с бледо
лице, изтънчено, духовито и болезнено, с продълговат череп и редки кичури коса,
и тази „лъвска глава“ с гъста грива, с широк череп „като купол“, с пълни,
зачервени страни. Неговият смях гърми, самоувереността му се изразява шумно.
Нищо не е ограничавало несломимата волност на неговата мисъл.“ (148)
„Неговата беседа, пише Шулц, е жива и енергична, като неговите симфонии.“
(149)
Ромен Ролан, Девета
симфония, Изд. „Наука и изкуство“, С., 1957
* * *
„Аз съм твърде млад, за да познавам прочутия Моцарт, и заварих само последните
години на Хайдн, когото бегло съм виждал през време на детинството си във
Виена, но се радвам, че съм съвременник на третия гений на музиката, който може
да намери равни само у тях и когото с право трябва да обявим за бог на
мелодията и хармонията“ (29 ноември 1823 г.).
„Вашият гений е изпреварил вековете и може би няма достатъчно просветени
слушатели, за да се насладят на цялата красота на тази музика; но потомството
ще Ви окаже нужната почит и ще благославя паметта Ви много по-добре от Вашите
съвременници“ (8 април 1824, след като е уредил изпълнението на Missa Solemnis в Санкт Петербург).
Княз Николай Галицин (1794–1866), руски аристократ и музикант, който
възлага на Бетовен да напише няколко струнни квартета, op.
127, 130, 132. На него е посветена
увертюрата Освещаването на дома, op. 124
* * *
„Здраво сложен, като Наполеон, с къс врат и широки рамене, над които се
издига голяма кръгла глава с гъста разчорлена коса. Проницателните му очи,
дълбоко хлътнали, като че ли хвърляха светкавици и потъваха в душата на онзи,
който стоеше пред него…“
Андреас Щумпф
* * *
„Струва ми се, че никой художник не е предал, даже приблизително, огъня на
погледа, който ме прониза…“
Антон Вилхелм фон Цукалмалио (1803–1869), немски поет, писател и композитор, след
посещение при Бетовен
* * *
„Бетховен е дал такъв тласък на инструменталната музика, че творбите на
предшествениците му ни се виждат днес бледи, прозрачни, често твърде детински и
лишени от сила и топлина…“
Ектор Берлиоз
* * *
„Като си дадем сметка за изумителната работа, която Бетховен е извършил
мълчаливо в годината преди смъртта си, още повече чувстваме огромната загуба,
която изкуството е претърпяло с тази преждевременна смърт, защото Бетховен е
овладял напълно новите средства; и тези придобивки, които е опитвал в камерната
музика, той щеше да пренесе в оркестровата и хоровата музика, като им даде
непредвидена широта на развитие. Симфоничната музика на XIX в. е тъпкала по
следите на Бетховен, без много да напредне. Вагнерианството я насочи в един
чужд път, където тя постигна блестящи успехи. Но истинският й път не бе
следван, нито много обогатен до още неопределената зора на новата хармоническа
ера през XXв.“
Ромен Ролан
* * *
„Небрежността на костюма му, характерна за него, правеше появяването му на
улицата да предизвика необикновена изненада. Почти винаги погълнат в мислите
си, той ги обсъждаше жестикулирайки, когато вървеше сам. Ако вървеше с друг,
той говореше високо и много бързо; но тъй като събеседникът му трябваше винаги
да пише на джобното тефтерче отговора, той често се спираше, което правеше
гледката още по-странна, още повече, че отговорите понякога се изразяваха и с
жестове. Жестикулирането, силният му глас, неговата безцеремонност бяха причина
да го гледат като луд и минувачите му се смееха… Обръщаха се при преминаването
му, а момчетиите вървяха подире му и подвикваха. Затова и племенникът му Карл
се срамуваше да излиза с него и Бетховен го упрекна за това. Аз, напротив, се
гордеех да се показвам с този славен човек…“
Герхард фон Бройнинг
* * *
„Той не се задоволява да разширява темите с всички средства, с които
разполага музиката, от григорианските украшения до най-сложните мрежи на
пасакалията (италианската и немската на миналите векове), а се издига до
концепцията на едно ново музикално състояние на същата тема, която се разширява
във всички посоки, на височина и на дълбочина.“
Венсан д’Енди
Ромен Ролан, Последните
квартети на Бетховен, Изд. „Наука и изкуство“, С., 1964
* * *
„В този млад човек се е вселил Сатаната.“
Гелинек
* * *
„Нека обрисуваме физическата му природа… Тялото.
То е здраво изградено. Духът на Бетховен има за основа силата. Мощна
мускулатура и атлетично тяло. Виждаме го набит, с къси крака, широкоплещест,
виждаме тъмночервеното лице, обгорено от вятъра и Слънцето, буйната му черна вдигната
нагоре грива, гъстите вежди, обрасъл чак до очите, чело и череп широки и високи
„като свод на храм“, паст на лъв, „глас на лъв“. („Глава на лъв… Носът
четириъгълен като на лъв… Косите гъсти, вдигнати нагоре… Челото и черепът чудно
широко извити и високи като храм… Страшно твърдата му брада стигаше чак до
очите…“) Всички, които са го виждали, са останали поразени от физическата му
сила. „Той беше олицетворение на силата“, казва поетът Кастели. „Образ на
силата“, пише Зайфрид. […] Думата
„циклоп“ може добре да го характеризира [Бенедикт Райхард]. Други споменават Херкулес. Той е твърд, костелив
и грапав плод на епохата, която създаде Мирабо, Дантон, Наполеон.
Той поддържа това здраве с енергични фрикции със студена вода, с грижата за
телесната си чистота, с ежедневните разходки, които траели цял следобед, често
до настъпването на нощта. При това един дълбок, непреодолим сън, от който той
се оплаква, неблагодарникът! („Нещастен съм, защото трябва да му отделям твърде
дълго време!“ Писмо до Вегелер от ноември 1801.)
Храна проста, но питателна. Никакви излишества. Той не е чревоугодник, нито
пияч, както несправедливо са твърдели някои. (Нищо не го засяга повече, защото
тези злобни слухове стигат и до него. На смъртното си легло той научава, че
някои отдават воднянката му на прекаленото пиене. И дълбоко огорчен, той моли
Бройнинг и Шиндлер да защитят паметта му.) Като добър жител на Ренания, той
обича виното, но без да злоупотребява (с изключение на твърде краткия период с
Холц – 1825–26, когато е в безпътица). Предпочита рибата пред месото – тя е
любимото му ядене. Но кухнята му е селска и груба; нежните стомаси не я
понасят. (Двете му красиви „магьосници“ – певиците, които изпълняват Одата на
радостта – Унгер и Зонтаг, на гости у тях едва не умират след един от неговите
обеди.) […]
Това надмощие на духа над плътта, този чист морал, тази яка физика, този
живот без злоупотребления би трябвало да му осигурят непоклатимо здраве.
Рьокел, който го видял през 1806 да си играе гол във водата като тритон, казва:
„човек би могъл да му предскаже дълголетието на Матусалем“.
Но той носи тежко наследство. Вероятно предразположение към туберкулоза,
наследено от майка му. Сигурно следи в организма му от алкохолизма на баща му и
баба му, на които той морално е противостоял. Силно възпаление на червата, от
което той страдал още от младини. А може би и сифилис. Слабите очи и глухотата.
– Но той не умира от никое от тези страдания, а от цироза на черния дроб. При
това в последната му болест настъпват неочаквани обстоятелства, които
предизвикват смъртта: плевритът отначало, последица на едно ядосано завръщане
от провинцията във Виена, посред ледения декември, без зимни дрехи, в
млекарската кола; и когато тази първа болест изглеждаше спряна, едно ново
избухване на гняв, което предизвиква връщането на болестта… От всички тези
пукнатини в сградата, единствената, която засегна духа, и то ужасно, беше както
е известно, глухотата.“
„Никой велик музикант-творец, с изключение на Й. С. Бах, не е имал като
него страстта и (благодарение на библиотеката на архидук Рудолф) възможността
да се запознае с музикалните шедьоври на миналото (включително XV и XVI в.).“
* * *
„Срещал съм го много пъти на разходка. Извънредно интересно беше да го
гледаш как се спира, сякаш заслушан, поглежда нагоре, надолу, и след това пише.
Бяха ме предупредили да не го заговарям никога, като го видя така, защото той
би реагирал извънредно неприятно.“
Художникът Кльобер
* * *
„Можете ли да си представите блясъка на един артист, който за пет години е
дал на света първите десет сонати за пиано (и между тях Патетичната), първите пет сонати за пиано и цигулка, първите осем
триа, първите шест квартета (и то наведнъж, в един сноп, хвърлен в краката на
княз Лобковиц), двата първи концерта за пиано и оркестър, Септета, Серенадата!...“
* * *
„Герой на тоновете, чийто гений, освобождавайки вътрешната безкрайност, създаде
нова ера в изкуството.“
Лудвиг Шлосер
* * *
„Запитан от Шиндлер за смисъла на тези две големи творби: op. 31 No. 2 и Апасионата, Бетховен отговаря лаконично:
„Четете Буря от Шекспир!“
* * *
„Ероика и Апасионата са били за Бетховен върховете на неговия гений. Общо
взето творбите, родени през този тригодишен период (1803–1806), са били
предпочитани от него до прага на смъртта му. Те са му припомняли просветленията
и бурите, на които ние още долавяме лъха и светкавиците.
Между тези любими творби Леонора
заема изключително място. Тоя я е поставил на същото равнище и я е обичал
повече, защото тя е страдала повече.
В последните седмици преди смъртта си, като предавал на Шиндлер ръкописа на
партитурата, който пазел в стаята си, скрит под куп хартия и съществуването на
който никой дотогава не подозирал, Бетховен му казал:
„От всичките ми рожби тази ми е
причинила най-тежки родилни мъки, тя ми е донесла и най-много скръб; затова тя
ми е най-скъпата. Аз я смятам най-достойната да бъде запазена и използвана за
науката на изкуството…“
Ромен Ролан, От Ероика
до Апасионата, Изд. „Наука и изкуство“, С., 1958
* * *
„Оставен сам на себе си в течение на дни и седмици, той често пишеше, с
рядка издръжливост, на склона на един горист хълм, като работеше върху
трудовете си; а след завършването на работата, още разгорещен от мислите си,
тръгваше да скита, като често не обръщаше внимание на лошото време; нерядко
оставаше с часове сред силни снежни бури, в най-негостоприемни местности.
Краката му, които и без това понякога отичаха, започваха да се подуват…“
Д-р Ваврух, октомври 1826
* * *
„Той не преставаше да изучава „хубави неща на Й. С. Бах“ – „този Океан на
музикалните комбинации и хармонии.“
* * *
„Портретите на Хендел, Бах, Глук, Хайдн и Моцарт са го обкръжавали в стаята
му. „Те ми помагат да издържа срещу страданието“.“
* * *
Рихард Вагнер:
„Трудно би могло да се проникне в тези възвишени инструментални композиции,
а още по-мъчно да се изрази техният пълен и дълбок смисъл на какъвто и да е
човешки език; по същия начин музиката е безсилна да предаде ясно и точно онова,
което е изключително достояние на поезията.“
„Какво да ти кажа? Вдъхвах с удоволствие прохладния дъх на една пролетна
вечер; струваше ми се, че седя под някакъв голям дъб и през сводовете от
зеленина виждам звездното небе и хиляди неща още, които не бих могъл да
изразя…“ (за Симфония No. 7)
„Бетховен винаги е свързвал плана за една симфония с някаква философска
идея и го е комбинирал впоследствие, преди да измисли различни теми.“
Една щастлива вечер, фантазия върху
живописната музика, диалог с
Вагнер, Revue et Gazette musicale, Париж, от 14.10. до 7.11.1841.
* * *
„Душата на Бетховен е направена от изключителна тъкан. В неговата
херкулесова личност и най-скромният от нас намира разкрито най-великото си Аз;
според силите и възможностите си той участва в една епопея на Героичната душа.“
* * *
„Той ясно виждаше Бога във Вселената и Вселената в Бога.“
Шиндлер
* * *
„Тези, които са пропити от музикалното евангелие на Бетховен, не могат вече
да понасят лъжата в изкуството и в живота. Бетховен е майсторът на прямотата и
на искреността.
От него съм научил повече, отколкото от всички майстори на моето време.
Най-доброто, което имам, аз дължа на Бетховен. И мисля, че хиляди скромни хора
във всички страни му дължат, като мен, това, че са запазили чистите извори на
живота си и неуморния стремеж към светлината на върховете и към техния чист
лъх. В една епоха, която търси изгубения си бог на земята и в небесата, у
философите и у героите си и в окървавените мечти за един Нов Свят, той е един
от най-непоклатимите носители на Бога. той е водачът. Той върви пред нас.“
* * *
„Не се лъжа, като казвам (което днес може би никой не разбира), че Бетховен
върви далеч пред цивилизацията на цялото човечество. Ще го стигнем ли
някога?... Съмнявам се…“
Бетина Брентано до Гьоте, 22 май 1810
Ромен Ролан, Finita Comoedia, Изд.
„Наука и изкуство“, С., 1962
* * *
„Бетовен е може би най-висшият интелектуален гений в музиката. Според мен
сонатите за пиано и симфониите му са библията на музиканта, защото там той
показва изключително силно конструирана мисъл... Той отива с векове напред.“
Проф. д-р Борислава Танева, български пианист, композитор и преподавател, „Музикант на
годината“ за активна творческа дейност за 2015 г. Участие в предаването „Вечната музика“ по БНТ
* * *
„Никой друг композитор няма такова поразително въздействие върху музикалната история. Огромното избухване на музикалното развитие през 19-ти век, просто не би могло да се случи без Бетовен. За мен е напълно ясно, че той затваря главата, наречена Класицизъм, правейки я не просто възможна, а съществена, така че от сега нататък композиторите да трябва да следват свой собствен път.“
Чарлз Хейзълууд, английски диригент, The Genius of
Beethoven (2005)
* * *
„Бетовен, в късните си композиции, е като един водач, който ни отвежда в непозната, девствена територия. Всяка от неговите последни пиано сонати и квартети е пътуване до царство, досега непознато в музиката. Сега тези композиции са станали познати, точно както места като Ниагарския водопад преди са били достъпни само за една шепа безстрашни изследователи, а сега са пълни с туристи. Те разшириха границите на нашия свят.“
Джоселин Годуин (р. 1945), композитор, музиколог и преводач, известен с работата си по древна музика и музика в окултизма. Из Хармонии на небето и земята. Мистицизмът в музиката от античността до авангарда (1987)
Подбрал: д-р Деян Пенчев
