Вагнер, който се е занимавал много с известни незадоволителни оркестрови изпълнения (макар че, както изглежда, не е забелязал звучната непълнота от началото на симфонията), е написал едно забележително проучване (1), в което търси причините за това и предлага известни изменения. Тези изменения не са по вкуса на видни бетховенианци, като Хайнрих Шенкер, които ревностно защитават свещения текст на Великия композитор. И не е трудно за тях да посочат като неуместни някои поправки, които разкриват у Вагнер известно незнание на истинските исторически условия на въпроса и даже понякога едно съвсем неправилно схващане на истинската мисъл на Бетховен. Това се дължи на естествената себичност на собствения му гений, който по същината си е сценичен и драматичен. Но при все това ние трябва да държим сметка за голямата опитност на Вагнер в областта на оркестровото изкуство, където той е между най-големите майстори; и дълг е на всички Musikdirektoren (диригенти) да проучват неговите внушения.
Това, което във всеки случай проличава от съпоставяне доводите на защитниците на оригиналния текст с тези на привържениците на модернизациите, е, че ние не слушаме вече Бетховеновите произведения при същите условия, за които те са били писани: нашите концертни зали са се премного разширили; в тях известни ефекти от слаби нюансировки загасват и минават незабелязани. Днешните размери на оркестъра са нарушили правилното съотношение между дървените и струнните инструменти, което е съществувало по времето на Бетховен, и са задушили дървените инструменти под прекалено увеличената маса на струнните инструменти: оттук произлиза неравновесието в известни пасажи, чието ясно слухово възприемане е накърнено. Най-сетне, безспорно е, че за разлика от Моцарт и Хайдн творческият замисъл на Бетховен надминава твърде много звуковия материал, с който той е разполагал. Това е особено очевидно по отношение на медните инструменти, където „Бетховен е бил ограничен от възможностите на натуралните валдхорни и тромпети, единствените известни в онова време“: оттук е произлизала тази твърдост, тази сухост, тези празнини в оркестрацията, сякаш каменни или железни блокове, хвърлени срещу течението, тази липса на органическа гъвкавост, която придават днес на оркестровата палитра хроматичните медни инструменти с топла, ярка и мека звучност, от която сега нашето ухо мъчно би се лишило. Няма съмнение, че в симфониите геният на Бетховен е изпреварил употребата на хроматичните медни инструменти, както в последните сонати той изпреварва и предугажда употребата на клавирни инструменти, с които никога не е разполагал.
Бележки
1. Рихард Вагнер. Относно изпълнението на IX симфония от Бетховен, 1873.
Ромен Ролан, Девета симфония, Изд. „Наука и изкуство“, С., 1957, с. 157–159
