„Най-великата от всичките сонати за пиано на Бетовен – Hammerklavier. Това е чудовищна пиеса, в която той използва всеки сантиметър от клавиатурата и всеки възможен изразен похват за този инструмент. Поставя далеч по-високи технически изисквания от тези, с които пианистите дотогава са се сблъсквали. Силен интелект има в тази творба. Нов стил за формообразуване и творческа свобода. Белег на късния стил на Бетовен. Това е удивително иновативна и амбициозна творба.
Последната част на Hammerklavier е огромна фуга – най-строгата откъм правила музикална форма. И тази фуга е една от най-амбициозните и сложни фуги, писани някога. Построена е върху една тема. Но тя е толкова сложна, че сама по себе си е предизвикателство за всеки композитор. Голям скок, трилер и серия от хаотични пасажи, което прави темата много отчетлива. Всеки път, когато се появи е лесно да бъде разпозната.
В развитието на фугата Бетовен използва всички похвати на фугата. Буквално
всичко, описано в книгите. Той даже надминава своя образец Йохан Себастиан Бах.
Това, което прави тази фуга толкова необикновена е начинът, по който Бетовен
контрастира строгите правила на фугата с крайната, почни анархична свобода.
Отново няма граници, няма предели. Всичко може да се случи. В тази фуга чистият
интелектуален израз е удивителен. Създава повече правила от необходимото.
Преднамерено поставя по свой начин още препятствия и предизвикателства по пътя
си. В един момент дори обръща темата на обратно.
Фрагментите се раздробяват почти до точката на разпадане. Но огромният
подем на фугата ги събира заедно. Постоянно разрушавайки и раздробявайки
установените правила, Бетовен създава логичен разпад, вместо обединение, което
прави музиката още по-внушителна. Може да го чуем как се опитва да обедини
всичко в едно. И успява.“
„Никой друг композитор няма такова поразително въздействие върху музикалната история. Огромното избухване на музикалното развитие през 19-ти век, просто не би могло да се случи без Бетовен. За мен е напълно ясно, че той затваря главата, наречена Класицизъм, правейки я не просто възможна, а съществена, така че от сега нататък композиторите да трябва да следват свой собствен път.“
Чарлз Хейзълууд, английски диригент, The Genius of
Beethoven (2005)
