Мейнард Соломон
Ромен Ролан
Едуард Ерио
„Първоначално Бетховен бил ценен преди всичко като виртуозен пианист и считан само за начинаещ композитор, въпреки значителния брой произведения, създадени през последните години в Бон. Той пристигнал във Виена в много благоприятен за един виртуоз момент: Клементи и Йохан Баптист Крамер се били установили в Лондон. Йозеф Вьолфл току що бил започнал да се утвърждава във Варшава. Моцарт, който през последните години от живота си отделял по-малко време на изпълнителска дейност, бил починал преди 12 месеца, без да има първокласен клавирен приемник във Виена.
Бетховен бил забележителен пианист, чието историческо значение се състои в това, че свързвал класическия и къснокласическия стил на изпълнение. Неговият мощен, блестящ и изпълнен с въображение стил контрастирал силно с модния, сладникав и деликатен маниер на предшестващите го виртуози, въпреки че когато пожелаел Бетховен можел да имитира техния пресищащ и женствен начин на изпълнение с поразителна точност. Ромберг, Керубини и други привърженици на предишния стил намирали неговото свирене за грубо и рядко, но повечето музиканти и познавачи, и особено по-младото поколение, били дълбоко развълнувани. Карл Черни описва невероятния ефект на неговото изпълнение върху публиката:
„В каквато и компания да се намираше, той знаеше как да въздейства върху слушателите, така че често очите на всички се изпълваха със сълзи, а много хълцаха неудържимо. Защото имаше чудно в изражението му, в допълнение на красотата и оригиналността на неговите идеи и вдъхновения начин на изразяването им. След като приключеше подобно изпълнение, той избухваше в смях и се шегуваше със слушателите си за силното вълнение, което беше предизвикал у тях. „Вие сте смешни! – казваше той… – Кой може да живее между такива разглезени деца?“
Бетховен се стараел да поддържа своето първенство и гледал на всеки добър пианист като на потенциален съперник. През 1794 г. писал на Елеоноре фон Бройнинг за своето „желание да затрудни“ и „да си отмъсти“ на „виенските пианисти, някои от които са мои заклети врагове“. Виена била град на пианисти. През 90-те години на XVIII век там имало над 300 пианисти, повечето от които били заети с преподаване на уроци на децата на най-добрите семейства. (Според Артур Лоезер броят на учещите пиано по онова време във Виена достигал 6000.) Бетховен се опасявал, че другите пианисти могат да чуят неговите импровизации, да си присвоят „някои особености на моя стил и да ги представят като свои собствени“ (1). Няколко години по-късно той наистина се сблъскал със съперници за мястото му на пръв пианист във Виена. Това били Вьолфл, Крамер, Йохан Непомук Хумел, абат Йозеф Гелинек и Даниел Щайбелт. Някои от тези съперничества били толкова оспорвани, че покровителите и поклонниците на изпълнителите образували враждебни лагери и организирали състезания между своите любимци. Гелинек си спомня за един такъв клавирен дуел, в който бил бързо победен от „този млад човек, който трябва да е в съюз с Дявола“. През 1799 г. Бетховен и Вьолфл участвали в цяла поредица от концерти-състезания, които се състояли във вилата на барон фон Ветцлер, един от членовете на банкерското семейство, което покровителствало Вьолфл. Диригентът Игнац фон Зейфрид описва дуела между двамата „атлети“ така, сякаш прави репортаж за борбите между диви животни в амфитеатър „Хетц“, които били любимо развлечение за виенчани до средата на 90-те години на XVIII век. Виртуозът бил считан наистина за нещо като каприз на природата и панаирите в по-големите германски градове през XVIII век предлагали изпълнение на виртуози и музикални вундеркинди наравно с пътуващите жонгльори и въжеиграчи. (През 1800 г. се състояло подобно състезание между Бетховен и отличаващия се с пищен стил Даниел Щайбелт в дома на граф Фрис, а малко по-късно – когато младият Хумел започнал да достига върха на пианистичните си изяви, – Черни писал, че широката публика го предпочита пред Бетховен. „Скоро – пише той – около двамата майстори се сформираха групировки от техни привърженици, които се противопоставят едни на други с голяма враждебност.“ Това, че Бетховен приемал да участва в подобни прояви, говори много за силата на връзките с покровителите му, както и за символичното значение, което неговата виртуозност имала за самия него.
Известността на Бетховен като виртуозен изпълнител скоро надхвърлила рамките на историческите салони, но те си запазили значението на първостепенен подиум. От март 1796 до октомври 1798 г. Бетховен имал 11 публични изпълнения във Виена, повечето включени в концерти на други музиканти (Хайдн, братята Ромберг, певиците Йозефа Душек и Мария Бола) или на благотворителни концерти (2). Името му заемало централно място сред изпълнителите и отзивите били благоприятни. От февруари до юли 1796 г. той предприел турне, включващо Прага, Дрезден, Лайпциг и Берлин, където свирел пред пруския двор на Фридрих Вилхелм II. Той изпълнил за краля, който сам бил любител виолончелист, своите две сонати за виолончело за пиано, оп. 5, заедно с прочутия виолончелист Жан-Луи Дюпор. Бетховен бил възхитен, когато кралят му подарил златна кутия за емфие, пълна с луидори, и заявил с гордост, че „това не била обикновена кутийка, а такава, каквато била обичайно да се дава на посланик“. По-късно през същата година свирил в Братислава и може би в Будапеща, въпреки че има вероятност единственото му концертно изпълнение там да е било в 1800 г. През 1798 г. дал няколко успешни концерти и в Прага.
Макар и първоначално известността на Бетховен да се дължала на неговите изпълнителски способности, твърде скоро той започнал да налага присъствието си като композитор. Неговите първи значителни виенски творби започнали да се появяват през 1795 г. и след известно време няколко от по-раншните му публикации – например Аделаиде (номерирана по-късно оп. 46), Sonate pathetique оп. 13 и много от вариациите му – стават много търсени, което довело до конкуренция и наддаване от страна на издателите за неговите работи. Към 1799 г. петима издатели печатали негови произведения, а други предлагали услугите си.“
Едуард Ерио
„Първоначално Бетховен бил ценен преди всичко като виртуозен пианист и считан само за начинаещ композитор, въпреки значителния брой произведения, създадени през последните години в Бон. Той пристигнал във Виена в много благоприятен за един виртуоз момент: Клементи и Йохан Баптист Крамер се били установили в Лондон. Йозеф Вьолфл току що бил започнал да се утвърждава във Варшава. Моцарт, който през последните години от живота си отделял по-малко време на изпълнителска дейност, бил починал преди 12 месеца, без да има първокласен клавирен приемник във Виена.
Бетховен бил забележителен пианист, чието историческо значение се състои в това, че свързвал класическия и къснокласическия стил на изпълнение. Неговият мощен, блестящ и изпълнен с въображение стил контрастирал силно с модния, сладникав и деликатен маниер на предшестващите го виртуози, въпреки че когато пожелаел Бетховен можел да имитира техния пресищащ и женствен начин на изпълнение с поразителна точност. Ромберг, Керубини и други привърженици на предишния стил намирали неговото свирене за грубо и рядко, но повечето музиканти и познавачи, и особено по-младото поколение, били дълбоко развълнувани. Карл Черни описва невероятния ефект на неговото изпълнение върху публиката:
„В каквато и компания да се намираше, той знаеше как да въздейства върху слушателите, така че често очите на всички се изпълваха със сълзи, а много хълцаха неудържимо. Защото имаше чудно в изражението му, в допълнение на красотата и оригиналността на неговите идеи и вдъхновения начин на изразяването им. След като приключеше подобно изпълнение, той избухваше в смях и се шегуваше със слушателите си за силното вълнение, което беше предизвикал у тях. „Вие сте смешни! – казваше той… – Кой може да живее между такива разглезени деца?“
Бетховен се стараел да поддържа своето първенство и гледал на всеки добър пианист като на потенциален съперник. През 1794 г. писал на Елеоноре фон Бройнинг за своето „желание да затрудни“ и „да си отмъсти“ на „виенските пианисти, някои от които са мои заклети врагове“. Виена била град на пианисти. През 90-те години на XVIII век там имало над 300 пианисти, повечето от които били заети с преподаване на уроци на децата на най-добрите семейства. (Според Артур Лоезер броят на учещите пиано по онова време във Виена достигал 6000.) Бетховен се опасявал, че другите пианисти могат да чуят неговите импровизации, да си присвоят „някои особености на моя стил и да ги представят като свои собствени“ (1). Няколко години по-късно той наистина се сблъскал със съперници за мястото му на пръв пианист във Виена. Това били Вьолфл, Крамер, Йохан Непомук Хумел, абат Йозеф Гелинек и Даниел Щайбелт. Някои от тези съперничества били толкова оспорвани, че покровителите и поклонниците на изпълнителите образували враждебни лагери и организирали състезания между своите любимци. Гелинек си спомня за един такъв клавирен дуел, в който бил бързо победен от „този млад човек, който трябва да е в съюз с Дявола“. През 1799 г. Бетховен и Вьолфл участвали в цяла поредица от концерти-състезания, които се състояли във вилата на барон фон Ветцлер, един от членовете на банкерското семейство, което покровителствало Вьолфл. Диригентът Игнац фон Зейфрид описва дуела между двамата „атлети“ така, сякаш прави репортаж за борбите между диви животни в амфитеатър „Хетц“, които били любимо развлечение за виенчани до средата на 90-те години на XVIII век. Виртуозът бил считан наистина за нещо като каприз на природата и панаирите в по-големите германски градове през XVIII век предлагали изпълнение на виртуози и музикални вундеркинди наравно с пътуващите жонгльори и въжеиграчи. (През 1800 г. се състояло подобно състезание между Бетховен и отличаващия се с пищен стил Даниел Щайбелт в дома на граф Фрис, а малко по-късно – когато младият Хумел започнал да достига върха на пианистичните си изяви, – Черни писал, че широката публика го предпочита пред Бетховен. „Скоро – пише той – около двамата майстори се сформираха групировки от техни привърженици, които се противопоставят едни на други с голяма враждебност.“ Това, че Бетховен приемал да участва в подобни прояви, говори много за силата на връзките с покровителите му, както и за символичното значение, което неговата виртуозност имала за самия него.
Известността на Бетховен като виртуозен изпълнител скоро надхвърлила рамките на историческите салони, но те си запазили значението на първостепенен подиум. От март 1796 до октомври 1798 г. Бетховен имал 11 публични изпълнения във Виена, повечето включени в концерти на други музиканти (Хайдн, братята Ромберг, певиците Йозефа Душек и Мария Бола) или на благотворителни концерти (2). Името му заемало централно място сред изпълнителите и отзивите били благоприятни. От февруари до юли 1796 г. той предприел турне, включващо Прага, Дрезден, Лайпциг и Берлин, където свирел пред пруския двор на Фридрих Вилхелм II. Той изпълнил за краля, който сам бил любител виолончелист, своите две сонати за виолончело за пиано, оп. 5, заедно с прочутия виолончелист Жан-Луи Дюпор. Бетховен бил възхитен, когато кралят му подарил златна кутия за емфие, пълна с луидори, и заявил с гордост, че „това не била обикновена кутийка, а такава, каквато била обичайно да се дава на посланик“. По-късно през същата година свирил в Братислава и може би в Будапеща, въпреки че има вероятност единственото му концертно изпълнение там да е било в 1800 г. През 1798 г. дал няколко успешни концерти и в Прага.
Макар и първоначално известността на Бетховен да се дължала на неговите изпълнителски способности, твърде скоро той започнал да налага присъствието си като композитор. Неговите първи значителни виенски творби започнали да се появяват през 1795 г. и след известно време няколко от по-раншните му публикации – например Аделаиде (номерирана по-късно оп. 46), Sonate pathetique оп. 13 и много от вариациите му – стават много търсени, което довело до конкуренция и наддаване от страна на издателите за неговите работи. Към 1799 г. петима издатели печатали негови произведения, а други предлагали услугите си.“
Бележки
1. Вегелер назовава Гелинек като един от пианистите, обвинявани от Бетховен.
2. Датите на известните концерти са: 29 март 1795, 30 март 1795, 31 март 1795, 18 декември 1795, 8 януари 1796, края на 1796, 6 април 1797, 29 март 1798, 1 април 1798, 27 октомври 1798.
Мейнард Соломон. Бетховен. ДИ „Музика“, С., 1987, с. 63–65
1. Вегелер назовава Гелинек като един от пианистите, обвинявани от Бетховен.
2. Датите на известните концерти са: 29 март 1795, 30 март 1795, 31 март 1795, 18 декември 1795, 8 януари 1796, края на 1796, 6 април 1797, 29 март 1798, 1 април 1798, 27 октомври 1798.
Мейнард Соломон. Бетховен. ДИ „Музика“, С., 1987, с. 63–65
* * *
„Във времето на младия Бетховен принципът, който е ръководел цялата Kammermusik е бил принципът на изкуството за забавление. От нея не се е изисквало да съдържа мисли или да кара слушателите да мислят, а само да е приятно за ухото и (Моцарт добавя) за сърцето. Тя е била не преплитане на мотиви в последователна еволюция или конфликт, а подреждане на хубави тонове. Струнните инструменти, дървените и пианото са се отдавали заедно на една игра, която е трябвало да бъде ясна, лесна, приятна, неотегчителна, създадена да украсява разговорите и обедите на доброто общество. И в тази група музиканти виртуозът е бил царят. Другите са били само акомпанятори.
Младият Бетховен е бил виртуоз на пианото – първият пианист на Виена преди 1800 г. Особено „поразителни“ са били импровизациите му. Карл Черни, който е можел да го прецени по-добре от всички други, казва, че човек не може да си представи техния блясък и тяхната „необикновена поразителност“…
„В каквато и компания да се намираше, той съумяваше да направи такова впечатление на слушателите, че често всички бяха просълзени, а някои слушатели избухваха в ридания… Когато свършваше, той се смееше и грубо се подиграваше на прекалено чувствителната си публика.“
Когато комбинира пианото с останалите инструменти, той му отделя почетното място; другите само го придружават. Но както сочи Лудвиг Шидермаер, през време на младините му в Бон са съществували две течения в камерната музика: едното – да сведе участието на инструментите до най-прост акомпанимент, дори импровизиран, ad libitum, а другото – акомпаниментът да бъде „задължителен“ („obligat“), с гласове, които придружават главната партия или са координирани с нея. Младият Бетховен е бил твърде музикален, твърде богат с въображение, за да не се ориентира към второто течение. И той ще пише в края на 1800 г. на издателя Хофмайстер:
„Не мога да напиша нищо незадължително, защото вече съм дошъл на света със задължителен акомпанимент.“
Ромен Ролан. Последните квартети. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1964, с. 25, 26
* * *
„Бетховен се връща в Прага [1798 г.], където композиторът Томашек [Вацлав Томашек (1774–1850)] слуша негова импровизация на тема Тит на Моцарт. Да видим какви са неговите впечатления по думите на Продом: мнение на образован човек, който минаваше за най-добрият изпълнител в Бохемия и за отличен импровизатор; той написа дори един трактат по хармония, който струва ми се, остава неиздаден.
„Поразителното свирене на Бетховен – пише Томашек, – забележително със смелото развитие на импровизацията му, ме развълнува съвсем необичайно; аз се почувствах толкова дълбоко унижен в най-съкровеното ми същество, че много дни наред не докосвах пианото и само неутолимата любов към изкуството и здравият разум можаха да ме заставят да възобновя, както преди с повишено прилежания, моите поклонения пред пианото… Разбира се, аз се възхищавах от неговото силно и блестящо изпълнение, но не ми отбягнаха неговите чести и твърде смели преходи от един мотив на друг, които нарушават органическото единство и постепенното развитие на идеята. Тези недостатъци често загрозяват големите му композиции, които той щастливо е замислял… Изглежда, основното в неговата композиция са странността и оригиналността: достатъчно потвърждение за това е отговорът, който той дал на една дама, която го запитала „дали ходи често да слуша Моцартови опери“: той казал, че не познава и не обича да слуша чужда музика, за да не загуби оригиналността си“.
В очите на широката публика Бетховен е все още пианист виртуоз, забележителен преди всичко с импровизациите си. Сравняват го с Йозеф Вьолфл, ученик на Леополд Моцарт и на Михаел Хайдн, отличен виртуоз, спечелил триумфални успехи в Полша и когото няколко години по-късно ще аплодира и Париж.“
Едуард Ерио. Животът на Бетховен. Изд. „Музика“, С., 1979, с. 66, 67
* * *
„Който не е чул Бетховен да импровизира, той не познава цялата дълбочина и сила на неговия гений.“
Барон де Тремон
* * *
„Той изпълняваше изключително партитурите на Хендел и Глук и фугите на Себастиан Бах, като успяваше да вложи в първите пълнозвучие и дух, които даваха на тези творби нов образ.“
Карл Черни
Ромен Ролан, От Ероика до Апасионата, Изд. „Наука и
изкуство“, С., 1958, с. 29, 57
* * *
„Гьоте, който не обича виртуозите, казал във Ваймар, че като чул Бетховен, за пръв път разбрал какво може да се направи с пианото.“
Ромен Ролан, Finita Comoedia, Изд. „Наука и изкуство“, С., 1962, с. 159
