„Бетховен е придавал най-голямо
значение на темпата на своята музика. Шиндлер казва, че след изпълнението на
някое негово произведение, първият въпрос, който Бетховен е задавал, бил
винаги: „Как бяха темпата?“ – „Всичко останало му беше второстепенно.“ (37)
„При първото изпълнение на 7 май
1824 г. „втората част на симфонията бе прекъсната от одобрителни възгласи –
пише Шиндлер в „Разговорната тетрадка“, – трябваше да се започне отначало“.
Това се отнася до известната позната случка, разказана от Талберг: тъй като
след скерцото Бетховен стоеше безучастен, с гръб към публиката и не изглеждаше
да чува буйните ръкопляскания, Каролина Унгер го хвана за рамото и го обърна
към публиката, показвайки му възторга на цялата зала. Бетховен тогава се
поклони.“ (51)
„Знае се колко Бетховен се е
опиянявал от звездните нощи: те трептят в неговите Разговори от последните
години – те са вдъхновявали неговите най-прекрасни произведения, безсмъртни ададжо в неговите квартети. Известно е,
че в неговите бележки той свързва „моралния
закон“ със „звездното небе“ като
двете зеници на неговия Бог. – В бележките на Бетховен (сп. Fischoff, номера 116-118) намираме
преписан един дълъг откъс от Кант върху божествената закономерност на
световете. Той притежавал в своята библиотека едно Въведение към опознаване на звездното небе от прочутия Йохан Елерт
Боде. Науката за небесните светила страстно го е увличала.“ (108)
„Бетховен винаги е имал амбицията
да създаде такъв вид драматично-музикално произведение, което да включва всички
художествени форми. Той извънредно е ценял Вълшебната флейта, защото Моцарт е
осъществил в нея този изключително труден замисъл – да се използват почти
всички видове музика, „weil
darin fast jede Gattung, vom Liede bis zum Choral und der Fuge, zum Ausdruck
kommt“ („защото в нея са
изразени почти всички видове – от песента до хорала и до фугата“).“ (81)
Ромен Ролан, Девета симфония,
Изд. „Наука и изкуство“, С., 1957
* * *
„През целия си живот Бетховен е
чел и препрочитал Одисеята, правил е
многобройни извадки от нея в бележниците си, особено между 1812 и 1818 г. В
много случаи той се е опитвал да пресъздаде Омир в музиката. Но най-често черпи
от Омир уроци по търпение и енергия. […]
Запазен е негов екземпляр, изпълнен с бележки. Той е отбелязал метриката на
много стихове с оглед на бъдещи музикални композиции; Илиадата съвсем не се ползваше с благоволението му. Битките не го
интересуваха. „Но, казва Шиндлер, той винаги откриваше в Одисеята ново
очарование в картините на мирния живот, на природата и на преживяванията,
описани в блестящата идеална красота.“ Това бяха една от трите книги, които на
другия ден след смъртта му Шиндлер и Бройнинг благоговейно побързаха да спасят
от публичната продан. Другите две настолни книги бяха: Westostliche Divan от Гьоте и Религиозни размишления от Кристиан Щурм.
Шиндлер цитира още между „неговите най-стари приятели и учители от Елада“ –
Плутарх, Аристотел и други.“ (58)
* * *
„Жаждата му за знание се проявява
извън музиката във всички области на духа. Достатъчно е да прочетем писмата му
от 1809 г. до издателя Брайткопф, писани посред опустошенията на войната… Той
иска книги, книги, големите поети на Гърция и Германия, хвърля се в трагедиите
на Еврипид, поглъща Гьоте и Шилер, „двамата си любими поети“ Осиан и Омир (8
август 1809 г.). – Някои се учудват малко скептично, че един музикант се
занимава с това да чете и да преценява писателите. Той отвръща гордо (2 ноември
1809 г.):
„Няма трактат, който да е
прекалено научен за мен. Без ни най-малките претенции за ученост от дете съм се
стремил да проникна мисълта на най-добрите и на мъдреците на моето време. Срам
за артиста, който не се счита задължен да направи, доколкото може!“
Този човек, получил небрежно
образование, е успял да се обучи сам; ръководел го е мощният му инстинкт. В
това, което четеше и избираше, той вървеше направо към най-голямото и
най-доброто: Омир, Шекспир и Гьоте.
„От 1812 г. – казва той на Рохлиц
през 1822 г. – аз всеки ден чета нещо от Гьоте.“
Има разговори върху Гьоте и
Клопщок с Рохлиз през 1822 г., с Черни – върху Шилер, с Аншюц – върху Шекспир
(1822), с Холц – върху тримата гръцки трагици (есента на 1826).“ (109, 110)
* * *
„Коя от осемте си симфонии
предпочита:
– Ероика! (Куфнер, 1817, седем години преди Девета симфония)
А през 1823 г. той се произнесе
безапелационно:
– Най-добрата ми творба е моята
втора Меса.“ (112)
* * *
„От Шилер Бетховен беше заел
трите прочути египетски надписа, които стояха на работната му маса и които той
считаше „за резюме на най-високата и най-чистата религия“:
I. Аз
съм това, което е!
II. Аз съм всичко, което е, което е било и което
ще бъде. Никой смъртен не е повдигал булото ми.
III. Той е Един, роден от самия себе си и на този
Един дължат съществуването си всички неща.
Той е отбелязал също от
индийските книги (1815):
„Бог е нематериален, ето защо той надвишава всяко възприятие. Той е
невидим, следователно не може да има форма. Но от онова, което ни се разкрива
от творенията му, можем да заключим, че той е вечен, всемогъщ, всезнаещ и
вездесъщ… О, Господи! Ти си истинската, вечно щастливата, неизменната светлина
на всички пространства и на всички времена…“ (133)
* * *
„Чете много; и между книгите,
които споменава, добро място заемат гръцките и латинските класици: Салустий,
Цицерон (De officiis), Омир, Цезар и Енеидата (Вергилий). Взема си бележка за
един гръцко-латински речник. На друго място записва една книга за песните на
птиците, друга върху градинското изкуство.
Славата на Байрон е в зенита си.
„Сега той е най-прочутият поет в Европа.“ Той очарова не само като поет, но и
като човек. „Прилича на човек с лоша съвест: мрачен, див, страшен, но изпълнен
с вдъхновение и фантазия. От всички живи поети той безспорно има най-богатото
въображение и най-дълбокото чувство.“ (155)
Ромен Ролан, Finita Comoedia,
Изд. „Наука и изкуство“, С., 1962
* * *
„През 1831 г., четири години след смъртта на Бетховен, Феликс Менделсон-Бартолди посетил съпрузите Ертман в Милано. Доротея Ертман му разправила, че когато изгубила последното си дете (март 1804) и била безутешна от скръб, Бетховен я извикал при себе си и казал: „Аз ще беседвам с вас чрез музиката“. „Той импровизира цял час и в края на краищата ме утеши.“
„Основните принципи на Бетховеновото изпълнение усвоява и възпроизвежда с неповторимо съвършенство само един от учениците на Бетховен, забележителната пианистка Доротея Ертман. Тя взимала уроци при Бетховен едновременно с Черни и Рис. […]
Ертман е влязла в историята като най-добрия от съвременниците на Бетховен изпълнители на негови произведения. […]
„Високата, стройна фигура и прекрасното, извънредно одухотворено лице предизвикаха у мен първия път, когато видях благородната жена, напрегнато очакване и все пак аз бях потресен като никога от нейното изпълнение на Бетховеновата соната. Никога дотогава не бях срещал комбинация на такава сила и най-проникновена нежност, дори у големи виртуози. На крайчеца на всеки пръст – пееща душа и в двете, еднакво съвършени, еднакво уверени ръце, такава сила, такова владеене на инструмента, който и пее, и говори, и свири, възпроизвеждайки всичко велико и прекрасно, което притежава изкуството. Великата художничка вдъхваше на инструмента своята изпълнена с чувство душа и го принуждаваше към такива ефекти, които той може би не е бил способен да предаде под други ръце.“
Райхард особено бил поразен от
нейното изпълнение на „Лунната соната“.“
Арнолд Ашванг, Бетховен. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1970, с. 90, 91
Подбрал: д-р Деян Пенчев
